четвъртък, 1 декември 2016 г.

Да сравниш

Преди няколко дни ми се обади развълнувана по телефона.
- Намерих едно малко котенце тук наблизо до нас. Трябва да го вземем вкъщи, иначе ще умре от студ или нещо друго.
Ядосах се. Наскоро бяхме спасили друго коте от улицата. Клиники, ветеринари, прегледи, контролни прегледи, лекарства. Изобщо ангажимент. Отделно си имаме котка вкъщи. 
- Остави го. Нищо няма да му се случи. Това са животни от улицата. Научили са се да се пазят.
Затворих телефона, но последваха още няколко позвънявания и разговори, убеждаване, молби. Бях твърда. В себе си не толкова. Знаех, че на нейната възраст и аз бих постъпила така. Да искам да спася всичко и всички бедстващи. Порастването има този недостатък да намесваш разума си в сърдечните дела. Не бях безразлична към новооткритото коте, но възрастният в мен твърдеше, че нищо не може да се направи. 
После тя се прибра и ми разказа, превъзбудена, как заедно с още няколко деца купили храна на котето, нахранили го, постлали му вестници или нещо подобно за постелка. Не й казах, че няма начин то да остане на едно място в импровизирания си дом. Заради студа най-вече, опасностите наоколо, минаващите хора, други животни. Не й казах и, че ги видях през прозореца. И него мярнах, макар и отдалеч. Личеше си, че е малко, шарено едно такова, красиво коте. 
На следващия ден отново ми се обади, прибирайки се от училище. Пак го видяла, купила му храна. Пак се ядосах. Скарах й се. Тя не разбираше защо съм ядосана, недоумяваше. Предполагам, че зад гнева стоеше вкаменяващото чувство на безпомощност. Казвам вкаменяващо, защото малко по малко така ставаш безразличен. Решаваш, че не можеш да спасиш всички нуждаещи се и заглушаваш онова, което ти нашепва душата. Оставяш разума да се вихри. Възрастният в теб, който важно ти обяснява защо не можеш да направиш това или онова. И ставаш безразличен, нищоправещ. Вкаменен. О, и каращ се на детето ти, когато все още не е станало като теб.
Днес, отново на връщане от училище, ми се обади разстроена. Намерила го в края на комплекса прегазено. Обясни ми подробно как е изглеждало. Снимала го с телефона си, както и предишните дни, когато е било живо, за да сравни. Преди и след. Така и не пожелах да видя снимката от преди. Сега вече нямаше какво да го гледам. Пак се ядосах. Скарах й се да изтрие новата снимка, попитах я защо й е снимка на прегазено коте. Не, не я попитах, упрекнах я. Ами за да ти го покажа, бе мамо, ми отговори. 
Имах работа в центъра и на връщане, малко преди входа ни, спрях. Разбира се, през целия следобед мислех за това. Врътнах се и се върнах назад. Стигнах до мястото, където ми беше казала, че го е видяла. Полутах се, потърсих го с очи, но не го намерих. Не знам защо го направих това. И да го бях намерила, все тая. Нищо не можеше вече да се направи. 
Мисля, че този път гневът беше за друго. Или поне не само от безпомощност. Мисля, че възрастният човек в нас понякога може да е много, много глупав и не трябва непременно всеки път да го слушаме. 
Защото той може да ни хване грижовно за ръка и да ни отведе далече от детето в нас. Толкова далече, че да не намерим път назад.

Няма коментари:

Публикуване на коментар