петък, 12 февруари 2016 г.

Ти си любов

Търся усилено съвършеното изречение за започване на това писмо. Защото това е писмо все пак. В този момент ти си в един град, аз в друг, както много рядко се е случвало за петте години, в които сме заедно. Чуваме се по няколко пъти на ден, въпреки че изобщо не понасяш телефоните. Предполагам заради мен правиш огромно изключение. Първите ти думи са "Мамо, много те обичам." Последните, преди да затвориш, също.
Тия дни са тежки. Тежки времена, тежки моменти. Боли те ушенцето и аз всеки път чувам тази настойчива болка в гласа ти, влизаща директно в сърцето ми. Безсилна съм да я залича, въпреки че правим, каквото можем и зависи от нас. Но този път тя е упорита и не иска да си тръгва. И когато ми кажеш така, аз понечвам да ти отвърна "Ще мине бързо, като се наспиш", но се сещам, че много пъти ти обещавах това през последните дни, а ето, обещанието ми виси все още във въздуха, празно и виновно. Затова мълча. После прошепвам в телефона "Знам, знам. Знам." Навярно не трябва така лекомислено да обещаваме на децата си неща, над които нямаме власт. Така да копнеем да им обещаем целия свят. Всичко онова, което сме имали и повече онова, което не сме имали. И никаква, ама никаква болка. Нека е само за нас, всичката, ще я поемем и носим, ако трябва цял живот, само да не засегне тях. А те нали ни вярват. И после като не се случи така, както сме обещали, какво? Прощават ни сигурно.
Пиша ти писмо, защото искам да ти кажа толкова неща, а иначе все не успявам. Знам, че ще разбереш всичко, което бих ти казала, въпреки крехката си възраст, защото ти винаги си разбирал, нали? Всичко разбираш и без думи. От самото начало, още в болницата, още в първата ни нощ заедно. Поглеждам те и разбирам, че знаеш. Тая мъдрост, която виждам в очите ти, в начина, по който ме поглеждаш или обвиваш ръце около врата ми.
Искам да ти кажа толкова неща, но знам, че ти вече всичко си разбрал, още щом си ме погледнал в онази наша първа нощ. В онази наша споделена самота сключихме безмълвен вечен съюз, скрепен от кръвта, която тече във вените ни. Защото нали истинската любов е споделената самота. Аз съм ти. Ти си аз. И всеки себе си едновременно с това.
Мамо, когато порасна голям, знаеш ли какъв искам да стана? Герой!, споделяш ми развълнувано, гордо. Сестра ти се смее на тази твоя мечта, а аз я приемам напълно сериозно. Знам, че ще си такъв. Ти вече си такъв, а може би винаги си бил. Спасителят в ръжта. Как беше?
"Аз си представям малки дечица да си играят в една голяма ръжена нива. Хиляди деца, а наоколо няма никой голям човек, искам да кажа - освен мен. И аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта - искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда къде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Зная, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда."
Ти спасяваш всички, които са около теб. Всички, които си срещнал и ще срещаш по пътя си. Най-много мен. Спасяваш ме всеки път, когато видя усмивката в тъмните ти очи и в ъгълчетата на устните ти.  Когато ми казваш "Мамо, знаеш ли, че нощем става една магия? Като заспивам, се отвивам и като се събудя сутринта, отново съм завит." Когато споделяш "Много обичам, когато е тъмно навън. Няма хора и ми е спокойно на коремчето." А аз се усмихвам, защото съм същата. Защото това са моите мисли и чувства, преминаващи в нашето общо кръвообращение.
Винаги си бил особен, различен от другите. Не знам дали наистина си дошъл от друга планета, както често ми се струва. Не знам дали душата ти ме е избрала много преди да се родиш. Представям си как ме е гледала отнякъде, видяла ме е къде съм, коя съм, какво съм, как преминавам през това нещо, наречено живот и въпреки, и заради това ме е избрала. И сме се срещнали.
Понякога почти успявам да зърна за момент твоя вътрешен сложен и самотен свят. Долавям го в отделни жестове, твой поглед, изречена дума с много значения. Да, ти си заобиколен от хора, от семейството, близки, твоите и наши приятели, не си сам, но знам, че си сам. И имаш нужда от това. Имаш нужда понякога да бъдеш оставен на мира, да си починеш от хората, да съм само аз наоколо. Все още да съм наоколо. Може би затова в първата нощ, след като ни изписаха и лежахме на спалнята, почти опряли носове, изпитах онази рязка и необяснима болка. Безпричинна на пръв поглед. Въпреки щастието. Навярно защото душите ни се срещнаха, докато се взирах в дребното ти личице, и разпознах самотата ти, която носеше още тогава. Навярно защото разбрах, че каквото и да правя, колкото и да си обичан, тя ще е винаги с теб. Верният ти спътник. Твоето невидимо куче-водач.
Често, когато не си наоколо, си говоря мислено с теб. Говоря ти за какво ли не. Правя магически заклинания за закрила. Пазя те от всичко лошо на този свят чрез тях. Както, когато сте заспали със сестра ти, а аз влизам на пръсти в стаята, надвесвам се безшумно над леглата ви, за да се уверя, че сте добре завити, на сигурно, безопасно място. Докато подреждам дългата й тъмноруса коса по възглавницата, погалвам за кратко твоята глава, с пръст следвам контурите на нежното ти лице, напрегнато изучавам познатите черти, които така бързо ще се изменят, а аз трябва да ги запомням във всеки един момент, да не пропускам тези ценни мигове, докато прибирам вечно отвитото краче под топлата завивка и чета нейните невероятни бележки за напомняне, оставени прецизно на настолната масичка до леглото й, взирам се в спокойното й лице, спокойно единствено и само в съня, продължавам със заклинанията за закрила. Знам, че невинаги помагат, но ето на, аз продължавам упорито и настойчиво да ги изричам безмълвно за вас. Знам и, че е красива илюзия усещането за безопасност, че нищо лошо не може да ви се случи тук, в тази стая, в тези две легла с грижливо подредени топли завивки, близо до мен. Болката е гъвкава, находчива, хитра и безшумна, когато се промъква и в най-високите и защитени крепости. Не се спира пред никакви прегради, дълбоки ровове, укрепени зидове, топли уютни стаи, дори пред майки, нашепващи безспир заклинания за децата си. Защото ти се будиш нощ след нощ, сядаш в леглото и плачеш от силна болка. Мамо, боли ме, ми прошепваш и все едно стисваш с малките си невинни ръце сърцето ми, стискаш го, докато закапе кръв, а аз те прегръщам, ако ми позволиш в този момент, и те залюлявам леко. Разказвам ти приказки, трескаво припомняйки си какъв беше сюжетът им, за да те разсея, да те отведа далеч от това нещо там вътре в теб, което не ти дава да спиш, не те оставя на мира, стръвно захапало те вече толкова време, по-дълго и от болка. И си мисля какво стана със заклинанията ми, сбърках ли някъде с тях, какво се случва и най-вече защо. Какви уроци имам отново да уча?
После заспиваш. После всичко минава. И идва време за радости, за детски смях, за безметежни мигове. Само трябва да имаме силата и търпението да изчакаме. И да дойде другото. Хубавото, светлото, топлото.
Пиша ти това писмо, за да ти припомня всичко онова, което вече и без друго знаеш. За синовете на майките. И майките на синовете. А съвършеното изречение за започване на това писмо разбрах кое е. Ти си любов. Ти си любов.
Shine on you crazy diamond.

Няма коментари:

Публикуване на коментар