петък, 31 октомври 2014 г.

Не точно разказ



Понякога ми се иска да можех прецизно като хирург, хладнокръвно и безупречно, да отстраня емоциите си в момент на раздяла, например, но разбира се, това важи и за всички други тежки моменти, да ги отделя от тялото и съзнанието си, за да не ми пречат. Да не ми пречи внезапната слабост в краката, покосени и отмалели, болезнено отеснялото гърло, помръкналите очи, нищо невиждащи в миг като този и да пропусна другото. Стараейки се с всички сили да остана усмихната, спокойна и със сухи очи, с поза на тялото, показваща, че всичко е ок, говореща незначителни неща и едно набързо чао в края, гледаща не в очите, а встрани, леко разсеяно, някъде над рамото, дясното да кажем. После бързо да се отдалеча, без да се обръщам. За нищо на света да не се обръщам, защото обърна ли се, ще трябва да се върна. А върна ли се няма да мога да пропусна другото. Премълчаното и ония преглътнати сълзи, неслучилите се разговори и прегръдки.
Но ти това го знаеш, мамо. Знаеш го най-добре. Тренирани сме като морски тюлени за тия неща. Тялото съвършено изпънато като струна, раменете назад, брадичката успоредна на ходилата и неизменната широка усмивка.
А с другото ще се занимаваме после. Задължително насаме. Няма как да е иначе.
Така изглежда раздялата и сега. Тръгвам си от този малък, нажежен до бяло, горещ остров. От нея си тръгвам. Отново. И така всяка година. Двайсет години. Не знам какъв е тоя механизъм на стискане и отлагане, но винаги е действал безотказно. Универсален ми е, лично мой и го използвам при всякакви ситуации. Раздели, погребения, при всеки неизбежен край. Здравей и сбогом. Стискане и отлагане. Но този път има изненада.
Седнала съм, послушно закопчана и притихнала на седалката в самолета. Мисля си за ужасно кратките десет дни, прекарани тук. Време, което никога, никога не стига. Не компенсира пропуснато време. Не запълва празноти. Само малко. Самолетът плавно се отлепя от земята. Казах ли й важното, показах ли й го. Не знам кога ще се видим отново. Може би това е ключовото изречение. Кулминацията на бясно препускащите в главата ми, мисли. Не знам кога ще се видим отново, повтарям си наум, докато самолетът набира височина. За мой тих ужас и безкрайна изненада, по-голяма, отколкото ако се окажеше, че съм сбъркала самолета, се разплаквам кротко. В началото безшумно, а малко по-късно хлипайки. И вече не мога да спра. Заглеждам се отчаяно в кръглото прозорче, от което все още се виждат ивици земя, недоумявайки какво се случи току-що. Пробойна в механизма. Спешна нужда от поправка. И онова до болка познато, гласче, което ми шепне цял живот. Не сега. Стегни се. Не сега. Но този път не върши работа. Сега другото е по-мощно. Стисканото и отлаганото няма намерение да си отиде току така. Сега е неговото време. Дошло е нечакано и нежелано, и няма да си тръгне, преди да си вземе своето.
Няколко седмици по-късно.
Всяка сутрин е истинско изпитание. Раздяла пред вратата на градината и десетки уговорки. При него все още няма стискане и отлагане. Не крие страха си от липсата ми. Понякога преглъща сълзите си като един малък тригодишен мъж, а друг път ги оставя да си текат свободно. Почти всяка нощ се буди, за да се увери, че съм тук, наоколо. И през цялото време си мисля за онова, което се случва в главата му. Механизмите на оцеляване и приспособяване в една нова, донякъде враждебна среда. Или просто някъде, където мама я няма. Ще се утаи ли в съзнанието му някаква горчилка на изоставеност? На предаване от най-близкия човек. Познавам отблизо детските страхове. Дисертация мога да напиша за тях. Няма по-смазващо усещане за едно дете от това да се почувства изоставено. За час, ден или цял живот.
Някъде по това време се случва този разговор с едно пораснало момиче.
Баба ме отгледа, понеже баща ми не ме искаше. Ама по едно време станах много дива, а баба остаря и не можеше да се разправя вече с мен, та ме остави в един дом. Там беше много хубаво, нищо не ми е липсвало. Най-безгрижните години в живота ми. Един ден в дома дойде ново момиче със същото презиме и фамилия като моите. Оказа се дъщеря на баща ми. Оня, дето не ме искаше. Няколко години по-късно ме прибраха вкъщи и аз отидох при майка, и й казах:
- Имам сестра.
- Тя не ти е сестра.
И тогава разбрах, че баща ми не ми е баща. Сестра ми не ми е сестра. Дори майка ми не ми е майка съвсем, щото не ме искаше. Бях на никого.
Бях на никого. Мисля си за тия три думи през последните седмици. Какво ли е усещането да си ничий? Не принадлежиш, чужд си, нежелан. Нямаш дом, нямаш къде да се прибереш. Сигурна съм, че за това се тревожи и той първите дни, в които го оставям в детската градина. Дали ще се върна по-късно за него? Дали няма да го забравя там? Дали ще продължава да има дом, в който да се прибира? Затова са и уговорките, че ще стои ей толкова малко и ще го взема първи. Затова и брои методично всеки ден колко остава до края на седмицата.
През оградата виждам пейката. Една единствена руса глава. Другите деца са разпилени наоколо, някои играят на съвсем новите детски съоръжения, други просто стоят скупчени, объркани и чакащи. Докато приближавам, едно момиченце съвсем директно и с надежда ме пита:
- Ти моята мама ли си?
Другите се струпват бързо около мен и ме зяпват типично по детски, с бистри любопитни погледи. Той остава на пейката. Госпожата, сякаш оправдателно:
- Май още му се спи и седи тука....- сама не си вярва и опитът й за шега увисва във въздуха, помежду ни.
- Не, той всеки ден ме чака тук.
- Ааа...
Малко по-късно:
- Защо седиш на пейката вместо да играеш с децата?
- Защото се уморявам.
- От какво?
- Да те чакам.
Следващите няколко седмици се превръщат в едно дълго чакане. Той чака търпеливо мен. С нея чакаме пред лекарските кабинети. Ще си припомня за страшното в живота. За онова невъобразимото и безименното, дето няма и лице. Ще гледам всичките тия болни деца и майките с посивели от тревога, лица. Ще запомня най-ярко два момента.
Циганката с бебето на ръце, целуваща го по челцето и спящите очи. Гушкаща го нежно и отчаяно, да следи всяко негово вдишване и издишване, всяка въздишка насън.
Жената с трите деца, облечени с вехти и прокъсани дрехи, с много по-голям размер от техния, три чифта любопитни очи, светли рошави глави. Майката с изцедено от умора, лице, преждевременно състарено, сякаш младостта никога не е присъствала тук. Болезнено слабо тяло, къса, силно прошарена коса, хлътнали бузи и огромни тъмни очи. Тъжни и уплашени. Двете по-големи деца, търчащи във всички посоки, а най-малкото, болното, плътно залепено за майката. Или в скута, или свито в краката й. Като вярно кутре, наранено и страхуващо се не по-малко от нея.
Гледам ги, докато гледам и себе си. Гледам моите деца, моята майка. Другите деца, чуждите майки. Всички ние чакаме и търсим. Чакаме. Търсим.
Чакаме да ни намерят. Там, където са ни оставили. Понякога много, много отдавна оставили. Загубили. Забравили. Да бъдем намерени, да принадлежим, да сме нечии. А докато чакаме се случва да стискаме и отлагаме. Да си създаваме собствени универсални механизми за оцеляване. С надеждата, че един ден повече няма да имаме нужда от тях.
А търсим, какво търсим? Търсим себе си, разбира се, търсим изгубеното, оставеното, недовършеното от нас. Липсващото. Търсим онова, което ще запълни празнотите в нас. Търсим спасението, изцелението, магическото лекарство, което ще потуши болката. И умората. Ще върне времето назад и ще поправи непоправимото. Ще събере децата с майките, така както се полага и е естествено, и ще заличи разделите. Търсим така нужната ни утеха, че ни е простено дори непростимото и ония, които са си отишли от нас, ще се върнат някой ден. Колкото и да е дълъг пътят и време да е нужно, в каквито и да се превърнем накрая, в самия край, наранени от смъртоносните драскотини на живота и съдбата ни, ние търсим. А междувременно завещаваме търсенето на децата си.
И чакането. И него.

Няма коментари:

Публикуване на коментар