понеделник, 4 август 2014 г.

Един неделен ден



Много си сладка. И усмивките ти са много сладки. Казва ми го, докато лежим напреко на спалнята, лице срещу лице, с почти опряни носове, гледайки се в очите, без да мигаме. Има големи кафяви очи с безумно дълги мигли, малко право носле, изписани устни. Рус, през лятото повече от всякога, като сестра си, напук на тъмната ми коса. Гледаме се сериозно, почти строго, но само след секунда той се ухилва и ми показва дребните си бели зъбки със заострени резци. Вампирчето на мама.
Усмивките ми ли, питам го с цел корекция, развеселена от щедрия му комплимент. И дълбоко искрен, знам. Не намира нищо за коригиране и се ухилва отново утвърдително. Даже и очите ти са сладки, добавя след секунда за по-голяма убедителност. Почти чувам как усилено работи мозъчето му, търсейки какво още сладко притежавам. Съгласявам се, няма как. А той се залива от смях.
Лежим си все така прегърнати на леглото малко по-късно, аз уморена, той притихнал. Мълчим и слушаме някакъв лаундж по радиото. Знам, че след няколко минути трябва да ставам за тренировката, а не мога да помръдна. Току-що съм приключила с пилешката супа и съм го гушнала, за да се успокои и заспи. По-вероятно е той да приспи мен, така ми се струва в този момент. Целият предиобед сме навън, караме колелета. Той е щастлив, защото караме заедно. Отвсякъде му личи. Нищо не го тревожи, целият грее и си кара, както си знае. Нали съм с него. От време на време спира, забелязвайки някой охлюв. Надава радостен възглас и ме вика, за да му се полюбуваме заедно. Пее му песничката за охлювите, която наскоро му казах и чака търпеливо да си покаже рогцата. Любопитни са му, наблюдава ги дълго, а после ги премества внимателно в тревата. Да не ги стъпчат, както сме се разбрали. Все някой трябва да се грижи за тях.
Една вечер, няколко дни преди това, се гласи за сън и аз го гледам, без той да ме вижда. Съблича си дрехите, седнал на ръба на леглото, след известна борба с тениската и посяга към горнището на пижамката. Тогава започва същинската одисея. Повече от минута го върти и преобръща в ръцете си, докато накрая се сещам, че търси етикета. Търси го дълго и методично, но не се отказва. Едва се сдържам да не прихна, гледайки съсредоточеното му личице. Справя се успешно след тая драматична борба, въпреки повторния момент с трудното препятствие на главата. Мамо, готов съм, провиква се победоносно и аз се усмихвам гордо от скривалището си. Прочитаме приказката, след като ме прекъсва няколко десетки пъти с най-невероятните въпроси. След това си казваме също няколко десетки пъти лека нощ, още толкова пъти се носи/пие/разсипва вода, провиквания през стаите „какъв беше тоя шум”- „от съседните апартаменти”, „много те обичам”-„аз повече”-„не, аз”, „ела да те прегърна още веднъж”, „ела да ти покажа нещо/да ме изпишкаш/разля се чашата/да ми я напълниш. И още, и още. Отсечката на коридора накрая я вземам за никакво време и някои моменти почват да ми се губят. Докато умората и сънят не го надвиват. Тогава идва моят момент. Завивам го, подреждам го, целувам крачетата, ръчичките, бузките, очичките, нослето, челцето, без да изпускам нищо, гледам го, вдишвам го и гадая какво сънува. С усилие се откъсвам от него и излизам от стаята. По-късно той ще се събуди и ще ме извика или направо ще дойде. Както всяка нощ. По пътя събирам разпилените играчки, полу-заспала. Мисля си как има нещо ужасно тъжно, даже и нередно в безукорно подредени кошове с играчки. Сортирани панери, прибрани така грижливо, сякаш никога повече няма да се използват. Да са разхвърляни из цялата къща, да вървиш и да се спъваш в тях, да се ядосваш и ругаеш дори, но вътрешно да знаеш, че всичко е наред. Че така трябва.
Лежим си сега на спалнята, гледайки се един друг в очите, невероятно трудно му е да е сериозен, но се старае да ми подражава, и си спомням за онзи момент преди три години и половина, когато пак лежим на същото това място. Той е току-що изписан от болницата, на няколко дена, съкрушаващо мъничък и тих. Пак се гледаме в очите, усещам, че така си говорим, а той има много да ми разказва, навярно за други светове, други души, които е срещал по пътя си. Помня чувството, което изпитвам тогава. Ами то си е все същото.

Няма коментари:

Публикуване на коментар