понеделник, 23 юни 2014 г.

Онова, което винаги ще е там

Някъде прочетох, че не времето си минава, а ти. И някой ден си заминаваш. В това можеш да си сигурен. Kолкото и неща да искаш да направиш, места да посетиш, хора да срещнеш, няма да ти стигне времето.
В Лондон съм вече пети ден и препускам между различни забележителности, сякаш някой ми е връчил списък с тях и с неотменимото задължение да ги посетя. Упорито вървя към всяка една крайна цел. След това към следващата. Смесвам се успешно с тълпата туристи, които за беда са навсякъде. Снимам за по-голяма достоверност. И наблюдавам как другите щракат неуморно. Сякаш животът им зависи от това. Видят патица в езерото и след секунда са насочили хладнокръвно обектива към нея.
Много хора, твърде много, минаващи пред погледа ми, през ушите ми. Така ми се иска да обхвана всичко това, да го попия, да не пропусна нечие изражение, жест, глас. Да не пропусна живота. Гледайки цялата тая суматоха, се замислям за преходността. Преходните сме ние хората. Тленни сме, няма съмнение. И след нас ще продължи всичко. След мен ще продължи всичко. Безрадостна мисъл, донякъде смущаваща. Животът няма да спре, след като си отида. Замъците, паметниците и парковете ще продължат да се посещават. Хората ще продължат да са суетни и смирени, да се страхуват и рискуват, да се радват и тъгуват, както досега. Но може би това е и някаква утеха. Всичко минава. Всички ние. Всички хубави и лоши неща, които са ни се случили. И това ще мине. И другото. Неизбежно като живота. Замислям се кое остава тогава. Кое остава освен морето, звездите и планините? И най-стабилните сгради изчезват някой ден. И най-известните улици ще бъдат забравени. Защото и те са преходни като нас. Осъзнавам, че имам подчертана нужда да намеря отговора на този въпрос. Кое е вечното, онова, което ще е винаги там?
Седнал е направо на земята, както се полага на един бездомник. А в скута му куче. Качулката на якето е нахлупена ниско над очите, но въпреки това е извърнал лице настрани и го е закрил с опакото на ръката си. За всеки случай минавам оттам три пъти в различни дни. Да не би случайно да съм го уловила в тази поза. Все така е. Закрил лице, без да поглежда към хората, оставящи му монети или просто минаващи оттам. Но здраво прегърнал кучето. Иска ми се да спра и да го попитам защо се крие. Но разбира се, не го правя. Отминавам и сядам наблизо. Стотици хора минават оттам, улицата е известна и широка, и човешкият поток е нескончаем. А той не ги поглежда. Започвам да гадая. Срам, страх, отчаяние, безнадеждност, безразличие, отвращение. Вариантите са много. Видял е какво ли не в този живот. Просто не иска повече. Какво толкова странно, сигурно би ми казал. Не го интересуват хората с тяхната суета, забързани незнайно към какво, неспособни да спрат и да се огледат. Виждал ги е той.
Тя е мила, усмихната, внимателна. Влиза в метрото и моли без никакво смущение за помощ. После благодари и сяда. Дълго рови в чантата, докато накрая изважда слушалки за телефона си. Отчайващо омотани. Бавно, без да бърза за никъде, тя започва да ги разплита. Хипнотизирано наблюдавам как слабите й пръсти се справят с кълбото. Опипват умело досущ като хирург, разплитат и най-упоритите възли. Слага слушалките в ушите и говори за кратко тихо с някого. После навярно си пуска музика. Познавам по удоволствието, изписващо се на лицето й. По очите няма как да прочета. Почти затворени, невиждащи света около нея. Но пък кой знае, друг свят е този, в който живее и вижда тя. Този на звуци, които дори не подозираме, че съществуват. На музиката.
Гледам тази жена и не виждам нито страх, нито дори тревога в спокойните й черти. Гледам и мъжът от улицата, който упорито си крие лицето и виждащите си очи. Предполагам, че са такива, защото иначе не би ги крил. Няма смисъл. Гледам ги и си мисля колко са различни. И колко еднакви. Различен е начинът им на живот и куп други неща. Какво е това, което ги обединява?
Тогава виждам зелено стръкче, плахо покарало между релсите на метрото. Във възможно най-лоши условия. Тогава в метрото нахлува група жени, нахлуват като глътка свеж въздух сред сериозните унили лица на останалите, облечени в невъобразими цветни рокли и огромни шапки, смеещи се шумно и невъздържано, излъчващи живот с всяка пора. Тогава си спомням първата среща с дъщеря ми, толкова невъзможно мъничка и вечно спяща, ленива и нехаеща. Първият поглед на момченцето ми, постоянно гладно за разлика от сестра си, вкопчено в мен. Спомням си и кошмарните минути, които преживявам с всеки един от тях поотделно. Тя, отпускаща се в ръцете ми след падане от люлка. Той, задушаващ се, неспособен да вдиша така ценния кислород с няколкомесечните си дробове. Минути, в които си безсилен да направиш, каквото и да е, минути, в които осъзнаваш с цялата смазваща тежест на прозрението колко си уязвим в обичта си, колко крехък може да е човешкият живот. И колко жилав.
Тогава си отговарям на въпроса, който не ми дава мира толкова време. Въпросът за непреходното и общото между всички нас. Инстинктът за живот, разбира се.

Няма коментари:

Публикуване на коментар