Инстинкт

Някъде над главата ми плаче дете. Един или два етажа нагоре. Не бебе, а дете. Плаче безутешно и дълго. С часове. За първи път го чух преди няколко седмици, когато останах сама вкъщи. Тишината беше оглушителна и тогава го чух. Този безкраен отчайващ плач. Не мога да се съсредоточа за нищо друго. Това не просто ме разсейва. Усещам как нещо вътре в мен се стяга и място не мога да си намеря. Тази вечер сядам да пиша и го чувам пак. И забравям за какво щях да пиша. А то не спира. Реве сякаш е събрало цялата болка на този свят. И за да я изкара от себе си. После спира. Настава тревожна тишина. Иска ми се да вярвам, че не е за малко и утре вечер няма да го чуя отново. Че е приласкано и утешено. Тогава си спомням. За различните щях да пиша.

Различен (значение)- който се отделя със свои специфични особености от друг, нееднакъв, инакъв.

-          разнообразен, всевъзможен, всякакъв, какъв ли не.

Харесва ми това. Инакъв, всякакъв, какъв ли не.

„ Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се. Но има и трета върволица, която вече не плаче и вече не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори.” Георги Господинов

А на мен ми се пише за различните.Тези извън нормата и етикетите, извън категориите ни за нормалност. Онази различност, която често смущава, притеснява, дори отблъсква. Онази, която се страхуваме, че е заразна, опасна и ще ни навреди трайно. Не съм сигурна откъде е тази слабост към различните, но имам безпогрешен радар за тях. Интересни са ми и дълбоко ме вълнуват. Дали са докоснати от бога или от дявола не знам дали има значение. Просто те изкарват от коридора, завладяват те по някакъв необясним начин, така че да не можеш да ги забравиш. Кои са различни? И с какво? Пише ми се за различните деца. Различни във всякакви нюанси и значения.

Има едно момченце в класа на дъщеря ми. Като диво зверче е, разбира се, хулено и гонено от всички. От възрастни и деца. Закъснява често за училище и най-вероятно поради причини, произтичащи от семейството. Случва се и да отсъства напълно. Вкаран е вече в категорията на „тия, от които няма да станат хора.” Не се забелязва проявен интерес към първопричината за отклоненото поведение. Важен е резултатът. Важно е, че се държи неприемливо, че налита на бой и не слуша. Съдено е и осъдено, без самото то да знае. Включително от съучениците си. Също деца. Не се пита защо закъснява и дори не идва, яло ли е, спало ли е. Нещо боли ли го. Тъжно ли му е.

Наскоро бях в зоологическата градина и особено впечатление ми направи един чакал. Всъщност всички животни там ми правят впечатление с безвъзвратната загуба на инстинкта си за живот. Те не са гладни и вероятно не мръзнат. Хранени са, гледани и обгрижвани. Но те са примирени, пречупени и тъжни. Те са животни в клетка. Орел в клетка, висока клетка, но той се блъска в нея, щом се опита да лети. Доближавам се и го гледам, кацнал на възможно най-високия клон в клетката. Опитвам се да уловя погледа му. Непроницаем и далечен за околната среда. Чужд на всичко наоколо, чака. Какво чака? Отказал се е от безметежните простори на онова замайващо синьото горе. От свободата се е отказал, а навярно дори не помни вкуса й. Какво можеш да прочетеш в очите на един уловен и затворен орел в клетка? Нищо. Празен поглед. Съкрушен вече не. Съкрушен е бил в началото. Може би дълго време. Но един ден се събужда и за пореден път установява, че е там. И винаги ще бъде там. Затова вече погледът е празен. Вече чака само края на тази агония. Защото това е агония. И за животните, и за хората в клетка. Клетка във всеки смисъл на думата.

Клетка (значение)- помещение за диви животни, оградено с желязо или метална мрежа.

-          кафез за птици

-          в биологията- основна структурна единица на живия организъм

-          прен.- основна градивна единица на нещо

Та за разлика от другите, лениво налягали наоколо, нехаещи за зяпащите ги хора, този чакал вървеше напред-назад. Както се казва като животно в клетка. Ама този път буквално. Гледаше към мен и тичаше напред-назад. Напред-назад. Хипнотизира те. Предполагам е бил малък или скоро докаран, за да е вече пречупен. Навярно подозираше, че това не е животът, който му е обещан при раждането му. Че има още там някъде. Отвъд телената мрежа. За дългото време, докато бях там, не спря да снове. А може и да полудяваше. Знам ли. Някои от животните със сигурност полудяват. Търчат от единия до другия край на клетката, докато паднат от крайно изтощение. Или се блъскат в металните пръчки до изнемога. Или просто отказват да се хранят. Мога дълго да пиша за животните в зоопарка. За равнодушно полегналите лъвове и тигри, за сломените мечки и слонове, за уморените, но не от тичане маймуни. За замръзналия живот, застинал на пауза, с истинско начало и без край. Или с край, предсказуем и предначертан, и именно поради тази причина протяжен и изстискан като вик на ужас и страдание. Затворени там, за да ни забавляват. И да показваме на децата си колко е важно и необходимо да има йерархия в света. Някои свободни, други в клетка. Някои в услуга на другите, други в услуга само на себе си. Такива неща им показваме. И да, показваме им, че и животните познават тъгата и самотата. И света на робството, дето уж вече го няма в днешния свят.

„Мамо, няма да кихаш, защото спя.” Така ми казва, докато го приспивам. Имам неблагоразумието да кихна, за което се извинявам. Приема се.

Подало се краче изпод завивката, целуваш го. После пак. Вдишваш косичката, оправяш внимателно завивката, да не го събудиш. Отново целуваш петичката, пръстчетата едно по едно. Наредени като перлички. Заоблени, розови и меки.Преди по-малко от пет минути „Мамо, тук ли си?”, провиква се от детската. „Тук съм, тук. Спи спокойно.” Сякаш мога да бъда някъде другаде. Но той има нужда отново да чуе, да знае, да се увери, че съм тук и никъде няма да ходя. За да се отпусне малкото му тригодишно сърчице и да заспи. И за да се събуди по някое време през нощта, и да изтопурка в леглото ми. Вече сам. Събуждам се още преди да е дошъл и чувам припряната му прибежка. Почти без да говорим го вдигам и слагам до мен. Заспива моментално. Понякога и аз заспивам веднага, друг път го съзерцавам в мрака известно време. Лекичко похърква, подпрял ръчичка под главата. Устата полуотворена, а кожата мирише на безгрижно детство. „Изглежда щастлив.”, споделя наскоро приятел.

За разлика от онова другото дете. Различното. Прокудено от своите. От себеподобните. Човеците. И то е било бебе.  Сладко и ароматно като всички бебета. Безпомощно и каращо те да го гушнеш, и да го закриляш. Да му обещаеш, че ще бъде свободно и обичано, че инстинктът му за живот е свещен и ще остане ненакърнен. Но нещо се случва някъде по пътя. Нещо се случва и това бебе, символ на чистотата и невинността, пораства. Става символ на лошото и неприемливото. Още по-ужасно, става символ на различността. Растейки в тази невидима клетка, то ще се блъска в металните й пръчки, докато другите го гледат отвън и го дразнят. Колкото повече го дразнят, толкова повече ще се ожесточава. Като всяко ранено диво животно. Докато един ден се изтощи и погледът му опустее.

На тържество съм в училище и всички деца са на сцената. Включително и то. Дребничко на ръст, тъмна коса и живи блестящи очи. Със същото затрогващо костюмче от бала по случай края на предучилищната. Бяла риза и вратовръзка. Казва си безукорно стихчето, леко фъфлещо заради сменящите се зъби. Без да се запъне изобщо и аз тайно се гордея с него. Не мисля, че някой в залата в този момент го прави и аз с всички сили се гордея, за да компенсирам другите. Накрая се усмихва точно по детски, както само едно дете може да се усмихне. Тогава виждам превръзката на едната му длан. „Видя ли му абоката, мамо? Отдавна не беше идвал на училище, бил в болница и дошъл само за тържеството. После пак се връща за дълго.”

Онова дете отново заплаква над главата ми.