неделя, 16 март 2014 г.

Щастие

Говорим си с приятели за щастието. Тази отчайващо изтъркана от употреба, дума. Толкова безразсъдно използвана, че е избеляла, изтъняла, прокъсана дори на места. Би трябвало да е като ония изчезващи видове, защитени от създадени за целта, организации. Да се използва изключително рядко и с пълна отговорност, произтичаща от това. Както всъщност редица други думички. Не съм сигурна дали изобщо я харесвам. Натоварва ме по някакъв особен начин със значението, което носи и под чиято непосилна тежест се е огънала. Потиска ме със смисъла, вложен от хората, с безумните очаквания и надежди, вплетени в корените й. А това е просто една думичка. Със шест букви. Щ-а-с-т-и-е.
Веднъж предприех социален експеримент, който се състоеше в това да питам познати дали са щастливи. Резултатът беше повече от незадоволителен, не защото казваха очаквано не, а защото повечето, да не кажа всички, бяха неискрени. Впускаха се в обяснения и оправдания, някои мълчаха красноречиво. Както и да е. Та седим си в луксозното заведение, хапваме екстра храна, пием си питиетата и си говорим за щастието. В някакъв момент единият ми приятел се навежда леко през масата, сякаш ще ни разкрие дълго пазена тайна. Истината на истините. Щастието в цялата му гола прелест.
Били на вилата на негов приятел. Някъде на около седемнайсет. По едно време приятелят му видял по пътя край вилата да минава едно момче. Оставил компанията и отишъл да се види с него. Отишъл, но се забавил. Дълго време, според моя човек. „Поне час го нямаше и отидох да видя какво става. Бяха седнали на едни стълби и си говореха. Приближих се и се заслушах. Момчето не говореше като другите, явно нещо му имаше. После разбрах какво. Но въпреки това те стояха там и си говореха задълбочено, и това момче изглеждаше щастливо.” Това ни сподели приятеля ни. После продължихме по други теми.
На другата сутрин се събудих с мисълта за нещо недовършено. Както често съм си мислила, че дадена ситуация минава покрай мен и заминава, а всъщност се оказва, че ме е докоснала и останала там вътре. Защо този чужд спомен ме впечатли? Мислих за това цял ден. Не точно да седна и да мисля, а действайки другите си неща. Това си стои кротко там и си човърка методично. Преповтарях си последните думи от разказа. Именно те не ми даваха мира. Изглеждал щастлив. Щастлив от какво? Какво точно е изпитвал, какво е било в главата му в онзи момент на стълбите?
Свързах се с източника. С нашия общ приятел. С онзи, който е говорил тогава с момчето. Ако искаш да сглобиш една история, но такава, каквато реално е била, а не съшита от въображението ти, търсиш първоизточника. Там, откъдето е тръгнало всичко. Сега той живее на друг континент, в друг свят. В друга реалност. Може спокойно да се каже, че сега той има друг живот. Преди и след, както се казва. Моля го да си спомни една конкретна случка от преди. Може сега да е в друга реалност, но спомените му са си там. В него. В кръвта, в дробовете му, в паметта на костите. Той трябва просто да си спомни. Да си спомни за едно момче от планината и онзи единствен момент на замръзнало щастие. И той си спомня, разбира се. Прилагам спомена му като доказателство за съществуване на понятието щастие.
Помня това момче. Беше преди десет-дванайсет години. Тогава да е бил на около трийсет. Казва се Данчо. Син на семейство, чиято къща е на около пет километра от вилата ни. Самотна къща в планината, до която се стига по черен път, непроходим през зимата. Къщата е без ток и канализация. Отопляват се на дърва и се осветяват с газ. Единствено дете, доколкото си спомням. Развива тежък менингит като бебе, който най-вероятно получава, когато семейството му засяда някъде из снега на път за вкъщи. И това води до мозъчно увреждане. Центърът му за говор работи по малко по-странен начин. Звучи като идиот, но не мисли като такъв. Можеш да говориш с него, след като научиш думите му. Бу-бу-автомобил, пр-пр-електрогенератор, ие-ие-аз и т.н. Но понеже не може да говори като другите и живее в село от седемдесет човека всеки го смята за идиот. Животните в гората бяха свикнали с него до толкова, че не бягаха, щом се приближеше. Правеше всичко, което се очаква от човек, живеещ в планината. Събираше билки и гъби, пасеше кози, овце, доеше, грижеше се за животните. Сигурно още го прави. Наглеждаше вилата, когато нямаше никой и ми даваше отчет какви коли и кога са минавали, защото имаше проблеми с липсващи вещи. Винаги ми се е струвал като нормален човек, интелигентен за нивото на което е, т.е. без каквото и да е образование. Баща му го е научил да чете и пише. Главата му работеше напълно нормално. Просто нямаше механизъм за изразяване, който хората около него бяха склонни да разберат. За него да отиде от вкъщи до Търново, беше като България- САЩ. Не се случваше често, както се досещаш. Затова се радваше и идваше, когато бях във вилата. Като се замисля, последният ми спомен от него е този. Там на стъпалата. Не съм го съжалявал. Очите му винаги бяха усмихнати. Доста радостен човек. Върна ме много години назад.
Това последното го казва така, че не мога да преценя дали това е хубаво или не. Т.е. написва го, затова ми е невъзможно да усетя емоцията, да видя очите му, докато ми разказва. Има ли блясък от заравянето в миналото, гласът потреперва ли или е съвършено равен. Такива неща, дребни на пръв поглед, но важни за която и да е история.
После дълго време ще мисля за онова момче. Ще си върша другите неизбежни неща от деня ми, но ще нося в себе си разказаното. Ще се чудя дали е нужно да се повредят там някакви загадъчни връзки в главите ни, за да бъдем щастливи. По детски щастливи без предварително приготвени списъци с условия. Ще се опитвам да си представя какво е в главата на това момче, вече мъж на средна възраст. Как вижда света около себе си и този в себе си. Хората различни ли му се виждат от него самия или същите, всички добри ли ги намира или само някои са източник на радостта му. Ще си представям идеално картината на стъпалата. „Чакайте, едно приятелче дойде, ще го видя и ще се върна.” Седнали непринудено един до друг, а всъщност в два паралелни свята, говорейки си за обикновени неща, от тези, които уплътняват ежедневието ни. Щастливи ли са? Ето, заставам внезапно пред тях и ги снимам без предупреждение. Вдигнали рязко глави с израз на почуда в очите, допрели рамене. На седемнайсет и трийсет съответно. Момент от живота им, който никога няма да се повтори. Най-вероятно няма да се видят повече. Но сега, в този отрязък от тяхната история те са си най-близките хора. Ни повече, ни по-малко. Най-близки са си, защото всеки вижда в другия човешкото същество, а не различността. Непресторената искреност на срещата и разговора. Смиреността и смелостта да гледаш на другия, който и да е той, не отгоре надолу, а на същото стъпало, където си и ти. Щастливи ли сте, ги питам? Няма нужда да ми отговарят.
Какво е щастието, питам упорито себе си този път. Колкото и да се изгубваме в този живот, да бъдем намирани понякога. Не непременно често. Да ни се случват срещи като тази, кратки мигове, които ни осмислят. Какво повече ни трябва? И един път да извървим. Нашия си. Пътят на живота ни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар