неделя, 23 февруари 2014 г.

Изгреви

Заглеждам се през прозореца в отсрещния строеж. Нахално ми закрива гледката към планината, към онзи томителен хоризонт с всичките ми илюзии, побрани в него. Няма нищо вдъхновяващо в един скелет на бъдеща сграда, все още без плът и живот в нея. Работниците като отрудени мравки сноват напред-назад, нагоре-надолу. Ето го животът. Въоръжавам се с тефтер и молив, и излизам на лов за история. Където има живот, има и истории. Просто трябва да си внимателен и с набито око за тия работи. Външно леко разсеян, но отвътре безупречно нащрек. Както когато преследваш диво животно. Или както когато преследваш каквото и да е. Не да се хвърляш напред сляпо и отчаяно, а да пристъпваш бавно и хладнокръвно. И в никакъв, ама никакъв случай да не изглежда, че животът ти зависи от това. Дори и да е така. Отчаянието има остър, натрапчив мирис. Страхът и той. Надушват ги и питомните, и дивите животни. И хората. Особено хората.
Харесвам си един мъж, на средна възраст. Не че някога съм знаела какво точно означава средна възраст. Това е от ония изрази, които сме чули някъде и повтаряме без капка мисъл. Отново и отново. За мен средна възраст включва и трийсет, и четирийсет, че и петдесет години. Подпрял се е на една стена и пуши замислено, встрани от другите.
Купувам кафе за двама ни и се приближавам към него. Както казах, бавно и внимателно. Да не го уплаша.
- Здравейте, как сте? Изпратиха ми от едно списание. Пиша на тема „Нещото, което промени животът ми”. Писател съм всъщност, в момента пиша статии, но някой ден...
Подавам му кафето, а той се усмихва смутено.
- Благодаря ви. Но не съм сигурен дали мога да ви помогна. Нали разбирате с тая работа...
- Няма значение работата. Помислете си. Нещо, което ви се е случило, нещо голямо, важно. Да сте усетили, че ви е променило. Можем да започнем с представянето ви, а другото ще си дойде естествено. И моля, на ти.
Леко започвам да настъпвам, като се старая да не съм много настойчива. Просто безгрижна и вършеща работата си. Докато си говорим и си пием кафето.
Той се замисля. Сбърчва чело от усилие. Все пак не води такива разговори всеки ден. Сядаме на едно стъпало, на сравнително тихо място. Вглеждам се с любопитство в неговото лице, опитвайки се да проникна в съзнанието му. Да разбера дали ще е искрен или ще си измисля, за да ме впечатли. Да си измислям и аз мога, при това професионално. Трябва ми истинска история. Плътна и реална, да я пипна, усетя и изживея, все едно на мен се е случила. Той отпива бързо от кафето и започва.
- На трийсет и една години съм, работник по строежи. На всякакви обекти, стига да има работа. Не съм от тук. Живея на квартира в един квартал наблизо.
- Без имена на хора, градове и квартали. – прекъсвам го малко грубо.
- Да, добре. Нямам семейство, то при тая несигурна работа... Живея с един колега, и той работи тук. Делим си наема, сметки. Помагаме си. Не си е работа да живееш сам, да знаеш. Няма с кого една дума да си кажеш. Да те ядоса дори. Ей го, колегата, вечер си сипваме по една ракия, друго си е. Той има жена, деца, ама са разделени. Тежко му е, мъчно му е. Като го гледам и ми минава мерака за семейство. А на мен нещо не ми върви с жените.
Сепва се. Явно усеща, че се е разприказвал повече за себе си и млъква за момент. Тръсва припряно глава.
- Но това не е интересно. Колко са като мен...ех...Сетих се за това, което ти каза. За онова нещо, което е променило живота ми. Е не че буквално го промени, ама като чуеш историята и ще разбереш какво имам предвид.
Всеки ден карам по един и същ път вече половин година. Откакто почнах работа тук. Живея на двайсетина минути и минавам по околовръстното всяка сутрин и вечер. За първи път ги забелязах преди около три месеца. Както си карам, гледам отстрани на шосето един мъж да бута инвалидна количка. В нея жена. И двамата бая възрастни. Стори ми се странно на фона на профучаващите коли. После ги забравих. Хвана ме въртележката. На следващия ден пак ги видях. Сигурно и преди са минавали, но съм ги пропускал. И така всеки ден оттам насетне ги виждах. Нищо особено. Мъж бута инвалидна количка с жена. Ама някак си не се вписваха в околната среда, нали? Един ден карам си аз и ги гледам спрели на една отбивка досущ до шосето. Не знам какво ме накара, но спрях и аз. Спирам колата, разбираш ли, не ме интересува, че ще закъснея и отивам право при тях. Отблизо изглеждаха още по-възрастни. Дето се вика грохнали. Питам ги имат ли нужда от помощ. И двамата ми се усмихват едновременно. Не, просто си почивали. И после ми разказаха историята си. И ми промениха живота, нали така го каза?
Едно време, преди много години, така казаха, се срещнали и се влюбили един в друг. Много скоро след това се оженили. И когато тръгнали да се женят, той й обещал всеки ден оттам насетне да гледат заедно изгрева. Всеки ден, човече. На всяка цена. Независимо къде са, от времето, деца, грижи. Знаел тя колко обича изгревите, та затова. Разказаха ми това-онова от живота си, как е минал, както си му е реда. Седим отстрани на шосето, коли минават, а те ми разказват с по една кротка усмивка на лицата. Знам, че закъснявам, но не мога да си тръгна. Децата си поели по пътя, внуци, правнуци. Но той си спазил обещанието. Всяка сутрин през тия петдесет и три години гледали заедно изгрева. Сменяли квартири, апартаменти, къщи, но едно нещо си оставало същото. И сега в залеза на дните им, той така го каза, се налагало да излизат рано сутрин от дома си, та да я заведе на едно специално място, от което да гледат изгрева. От тяхната тераса не се виждал добре, а и докторите не й давали още много. Тук той почти се разплака, ми казва развълнувано моят човек. Дядото се просълзи, а тя го стисна за ръката. Ти представяш ли си какво е това? Всеки ден, толкова години... -тук гласът му заглъхва. После продължава.
Прииска ми се да видя това място и те ме заведоха. Ей така, пеша, покрай колите, по шосето. Аз, дядото и тя в количката. Той едва върви, ама я тика, сякаш нищо друго няма значение. Отидохме. И да, беше най-хубавият изгрев в живота ми. Не знам дали заради тях и историята им или заради мен, но беше страхотно. А бе дорева ми се, да ти кажа, като избухна онова ти слънце, а те го гледаха като за първи път. Как да ти обясня? После си тръгнах. И животът ми стана друг.
- В какъв смисъл?
- Ами трудно е да се обясни. Нали знаеш? В себе си усещаш, че нещо е станало, а не можеш да го опишеш с думи. Все едно си спал досега. Спал си наяве. Като ти се случи нещо такова в живота, станал си свидетел, не точно участник дори, и няма как да продължиш като досега. Дето вика моя колега сърцето ми се обърна. И е прав. Обърна се.
- А с тях какво е станало, знаеш ли?
- Ами засичах ги още няколко пъти. Усещах ги някак близки вече, та понякога спирах, говорехме си, предлагах им помощ за каквото и да е, но те винаги отказваха. Били добре, нямали нужда от нищо. Мен ако питаш, вярвах им. От какво да имат нужда? Хем ми беше мъчно като ги гледах, хем им се радвах, хем нещо ме стягаше за гърлото. Нали се сещаш? Стяга те и едвам дишаш. Един ден изчезнаха.
- Как така?
- Знам ли. Просто не ги засичах вече. Тя сигурно си е отишла и той какво да търси там. Спазил си е обещанието човека толкоз години, после тя си заминава и това е. Свършило се е.
Ето я и историята. Плътна и жива, сякаш е в сегашно време, а аз съм действащото лице. Търсех си я, а тя ме намери. И сядам да пиша за изгревите на дните ни. На живота ни. А какви изгреви бяха.

Няма коментари:

Публикуване на коментар