четвъртък, 6 февруари 2014 г.

Майка

- Извинете, виждали ли сте майка ми?
Учтив, леко плах мъжки глас ме изважда от унеса. Преди няколко минути сядам със сина си на пейката пред детското отделение. Времето е топло и градинката е пълна с пациенти, близките им и случайни хора като нас. Той се заиграва с някакви камъчета по земята, а аз се заглеждам разсеяно в минаващите покрай нас хора и се пренасям в моя си свят.
Точно тогава идва този мъж. Мъж-момче. Хем си личи, че не е вече младеж, хем има нещо невинно в излъчването му. Тъмни живи очи. Приковават те. Объркано изражение като на изгубено дете. Или бито куче.
- Майка ми, виждали ли сте я?
Търпеливо стои пред мен в очакване. И с някаква спотаена надежда. Синът ми изпълзява до мен и се втренчва любопитно в странния човек.
- Не. Мисля, че не.
Най-сетне излизам от вцепенението.
- Загубили ли сте я?
Веднага, щом задавам въпроса, осъзнавам колко нелепо звучи. Но виждам как очите на мъжа бързо се пълнят със сълзи и аха да прелеят. Пристъпва от крак на крак и потрива смутено ръцете си. Поглежда ги, сякаш се чуди какво да прави с тях.
- Загубила се е. Да. Мама я няма.
Боже, сигурно е починала. Човекът е в шок, а аз да се държа така неадекватно.
- Съжалявам за загубата.
Млъквам. Не знам какво повече да кажа. Синът ми пак се връща към играта си, очевидно решил, че няма нищо интересно тук. Мъжът изглежда още по-объркан, постоява малко и си тръгва бавно. Спира за момент, поглежда ни и тръгва пак нерешително.
Гледам го, докато се скрива напълно от очите ми. Това е от ония ситуации, които не мога да анализирам. Още повече без никаква информация. Не знам какво беше това току-що. Отказвам се да гадая и се съсредоточавам върху играта на сина си. С такова удоволствие се е заровил в шумата, с онази чиста детска радост, която после почти напълно изчезва у възрастния. Играе си на някаква негова игра, напълно забравил за света наоколо. Приказва гальовно на камъчетата и листата по земята, в следващия момент ги хока. Имитира ме.
Някаква жена се приближава. Днес явно съм притегателна сила за хората.
- Може ли да седна при вас? Имам петнайсет минути почивка, а не ми се седи сама.
- Да, да, разбира се. Заповядайте.
Жената се отпуска тежко на пейката и се заглежда в момчето ми.
- А този хубавец на колко годинки е?
- Четири.
- Цял мъж. На мама момчето. И аз имам двама, ама те са големи вече, ех. Не живеят тук. Студенти са.
Явно е от бъбривите, досещам се, но вече е късно.
- А и кой ще ти седи в тоя малък град. И пуста работа няма, та няма. Аз работя в ей тая болница вече двайсет и осем години. Санитарка съм.
Не съм я питала, но тя услужливо изпреварва с отговорите. Набира скорост и няма сила, която да я спре. Простенвам наум. Ще трябва да се преместим на друга пейка. Много скоро.
- Ако знаеш колко неща съм видяла покрай работата. Не можеш да си представиш.
- Така ли?
Опитвам се да не съм груба и да не се получи монолог, но така или иначе тя няма намерение да спре, докато не си разкаже историята.
- И хубави, и лоши. А колко бебока са ми минали през ръцете. Не че ми е работата, ама още едни ръце никога не са излишни, нали?
Знам, че това е реторичен въпрос и този път замълчавам. Давам й мислено още пет минути и после се махаме.
- Ето и Каменчо. Беше на годинките на сина ти, когато го видях за първи път.
- Кой?
Тук вече успява да привлече искреното ми внимание.
- Каменчо. Момчето, дето дойде и те пита за майка си.
- Мъжът преди малко?
- А, мъж. Какъв ти мъж, момче си е Каменчо. Нащо момче. На четири години го доведе майка му. Оттогава, както и да го гледаш, минаха двайсет и пет години. Беше едно слабичко, слабичко. Ще се счупи. И бледо, слънце не виждало. Много срамежливо. Името си не можеше да каже. Все се криеше в майка си. Стискаше я за ръка, не я пускаше.
- А какво е станало с майка му? Търсеше я. Помислих, че е умряла.
- Търси я, да. Търси си я Каменчо. Дойдоха тогава уж заради него. Бил много болнав, не ядял, да го видели докторите, да го изследват. Ама мен ако питаш така си го беше намислила тя. Нищо му нямаше на детето. Само дето беше злоядо. Казала му, че отива за сладолед и не се върнала.
В моменти като този не мога да отвръщам с нищо смислено, затова мълча.
- Тогава сякаш нещо му стана. Там в главата. Онзи ден, когато тя си тръгна, то я чака до вечерта. Там, дето го беше оставила. Не помръдна и сантиметър. Отказваше да яде, да спи, да говори. Онемя направо. Току повтаряше само, че майка му казала да я чака и толкоз. Ей, голям инат беше. Как ли не го карахме да хапне, хитрувахме, молихме го, трохичка не сложи в устата си няколко дена.
- А разбра ли се какво е станало все пак с нея?
- Ами после дълго време вървяха приказки, че заради някакъв мъж го оставила. Проклетникът не искал детето. Та заради него. Ама няма и няколко седмици и се хвърли под влака.
- Заради мъжа?
- Ааа, да ти кажа, не ми се вярва. Казват, че от мъка по детето. Мъка и срам. Градът е малък. Всичко се разчу много бързо. Родителите й се поболяха и си отидоха един след друг. Каменчо беше даден в един дом наблизо, ама така и не беше осиновен. Сигурно заради това в главата. А и то не искаше и да чува за друга майка. Душицата, така и не му казаха, че няма да дойде.
- Защо не се е върнала за него, щом е съжалила, вместо да се убива?
- Ех, едно време беше друго. Други времена, момиче, сурови. Като го остави тогава, няколко дена го гледахме тук и до една седмица му бяха оправени документите, и айде в дома. И да е мислила да си го вземе после, късно е било. Даа, късно. Ей тъй, като твоето момченце беше голямо. Ама слабичко едно. И като порасна го напъдиха от дома, и все тук се навърта. Край болницата. Върви и разпитва хората за майка му. Чака я, завалията. Колко години ще станат. Аз да вървя, че почивката ми свърши. Пък ти не се плаши от Каменчо, ако дойде пак. Той е кротък. Хората тук го знаят. Няма страшно.
Как да няма страшно? Страшно ти става на душата, тежко едно такова, сякаш нещо я стисва, и стиска, стиска.
- Мамо, не можем ли да го вземем тоя Каменчо у дома? Да си му майка и на него и да си гледаме, а?
Синът ми ме гледа с широко отворени очи, развълнуван от идеята. Чул е цялата история и чисто по детски веднага е намерил решение.
- Не можем, мамо. Той чака майка си. Тя му е казала, че ще се върне. Представи си, че го вземем, а тя дойде да го потърси.
- Тя ще дойде ли бе, мамо?
- Ще дойде, разбира се. Щом е обещала, ще дойде. Как иначе. Майките винаги се връщат.
Прегръщам го силно и видимо поуспокоен се връща към играта си.
Проследявам с поглед една самотна сянка, сновяща между пейките. Момчето, което търси майка си. Чака я. Търпеливо и вярно. Съзнанието му е спряло растежа си на ония четири години, когато нещо се е пречупило там вътре. Часовникът е отказал да тик-така. Светът е спрял за него. Всичко е застинало. На пауза. В очакване на нея. Центърът на вселената му. Оста, около която се върти. И ще я чака до края. Със сигурност. Какво значение имат десет или трийсет години?
- Мамо, аз мразя сладолед. Не искам повече да ми купуваш.

Няма коментари:

Публикуване на коментар