сряда, 18 декември 2013 г.

Спомени

Петък, 13-ти. 13-ти декември. Рожденият ден на обичан човек, който вече го няма в нашия свят. Forever young. Целият ден е един особен, от ония дни, за които не знаеш как да говориш. Не можеш да назовеш чувството, да дефинираш странното усещане, което пълзи из костите ти, разхожда се в главата, плува си необезпокоявано във вените, артериите, в кръвта ти. Това състояние не влиза в категории, класификации. Едва ли има и официална диагноза, доколкото знам. От време на време ти идва да изкрещиш, за да го изкараш от себе си. Но мълчиш. Мълчиш свирепо и търпеливо. Знаеш, че ще отмине. Само трябва да изчакаш. Без резки движения. Да не тръгнат лавини. Да не се случат бедствия. Да не събудиш онова дремещото в теб. Събуди ли се, ще е гладно като мечка след дълъг зимен сън. С какво ще го нахраниш? И мълчиш. Пазиш тишина. Яростна тишина, от която се оглушава. Засега.
Спомням си последния път, когато го видях. Цял ден прехвърлям сцената в ума и сърцето си. Заедно сме на клуб, забавляваме се, а после си тръгваме. Той остава. Тръгвам, но нещо ме кара да се върна. Прегръщам го силно и му прошепвам: „Нали знаеш, че те обичам, каки.” Той се усмихва по неговия си начин. С тази ужасно рошава коса и леко дръпнати очи. Слабо жилаво тяло на катерач. Ръце, които прегръщат силно и вдигат във въздуха хората, които обича. Върти ги, докато им се завие свят и не почнат да крещят. И да се смеят щастливо. Не помня дали казва нещо. Само това. Един път помниш ненужни подробности, друг път паметта ти изневерява за важни детайли. Детайли, допълващи общата картина, уплътняващи спомените, вдъхващи им живот. Връщаш лентата и преживяваш отново момента. Виждаш неща, които тогава са ти убягнали. Както когато гледаш интересен филм. Спираш на пауза и връщаш назад. Толкова пъти, колкото е нужно.
„Майките на страхливите не плачат.” Някъде съм го чувала. Може би е вярно. Майка му е един от най-прекрасните хора, които съм срещала и обичам. Ето една думичка, изтъркана от употреба. Прекрасна. Ако кажа, че е безкрайно добра, съкрушаващо нежна, възхитително силна смела жена и майка, ми се струва, че я вкарвам в граници и обезличаващи и обезценяващи етикети. А това е недопустимо. Такива хора не може и не трябва да се опитваш да опишеш просто така. Нужно е специално да търсиш думички, които рядко се използват, думи забравени, но истински като живота, такива думи, които казват всичко. От такива хора като нея можеш да гледаш само как се прави. И да ги обичаш. Мълчаливо да им се възхищаваш. Ето нещо, за което не може да се пише и говори. Неописуемо в пълния смисъл на думата. Толкова безразсъдно използваме думите, че те вече губят смисъла си. Силата си. Все по-невъзможно е да лекуват. Дори да нараняват. Все по-безвкусни и блудкави са, все по-бездушни. Има неща, за които може само да се мълчи. Истински човек е тя. Май това е най-близката дума. Истинска. Съществува, усмихва се, прегръща, обгрижва, минава достойно през живота. Обича. Тихо, кротко, ненатрапчиво, без капка претенция. Без мъченичество.
Парченца от пъзел. Пъзелът на живота ти. Всички хора, които срещаш, нещата, които ти се случват, са парченца пъзел. Всеки човек оставя някаква диря в теб. Не запомняш всичко от него, а нещо специално. Парченце тук, парченце там. Докато в самия край не подредиш всичките.
Пътувам и си мисля за такива неща. За отишлите си хора и тези, които остават след тях. Learning to fly на Floyd. По радиото. Нещо необичайно. Ето ти знак, че може би си в правилната посока. Чиста детска радост от любимата песен. И вълнение, че не е случайно чута.
От дядо ми помня бистрите сини очи. И как не даваше нищо да изхвърлям. А така да обичам. Изхвърля нещо в коша и след малко го намирам пак там, откъдето съм го взела. Помня как ни е люлеел със сестра ми на люлките. Сестра ми, която носи неговото име. Как ни викаше от терасата да се прибираме. Или стоеше наблизо на детската площадка и ни се караше от време на време. На нас или на другите деца. И ни пазеше. Разбира се, че беше там, за да ни пази. Да не ни се случи нещо. Помня как му се намокряха очите от липсата на сестра ми малко по-късно във времето. Има нещо ужасно тъжно в насълзени старчески очи.
Сънувам, че имам рожден ден. Всички са се събрали и внезапно се сещам, че съм забравила да го поканя. Да забравя да поканя дядо си! После осъзнавам, че не съм го поканила, защото него вече го няма. Събуждам се с мокро лице. Парченце тук, парченце там.
Прадядо ми и игрите ни на табла, когато го вземахме за зимата в града. Толкова му беше тежко далеч от село. Чудех се как да го развеселя, да го разведря и да се усмихне. Също с чисти сини очи.
Баба ми, седнала е с мен на дивана пред градината на село. Любимото ми място. Не помня какво сме говорили в този момент. Помня самия момент. Начинът, по който съм се чувствала. Рядък момент, защото тя винаги нещо шеташе. В градината или в къщата, няма значение. Важното е да се действа. Баба ми, пред болницата по нощница ни изпраща с навлажнени очи. Ужасно отслабнала, повече от всякога, побеляла, със страх в очите, но усмихваща се. Никога за нищо не се е оплаквала, но сега е безумно уплашена. Малко преди това „Колко са пораснала децата”. И плахо взема Влади. Да го подържи. Да го усети с ръцете си, не само със сърцето. Да го погали. И той да я запомни.
Странно нещо са спомените. Трупат се в нас, десетки, стотици, океан. Цял живот. Някои кристално ясни, сякаш от вчера. Други виждаш като през мъгла и колкото повече се приближаваш към тях, толкова повече се отдалечават. Протягаш ръка да ги уловиш, но отлитат като ято подплашени птици. Изтичат като пясък през пръстите. Като звездите, които виждаш на небето, но знаеш, че вече не съществуват.
Знам, че не мога да ги побера всичките в мен. Дори да си ги записвам всеки ден, всеки час. Толкова много неща забравяме. Като започнем от себе си. Може би не е толкова важно да запомниш всички моменти с всички хора в живота ти. Може би е по-важно да не забравяш, че за всеки от тях има специално място в душата ти. Място, което никой не може да измести или да ти отнеме. Не е и толкова важно всичко онова, което сте си казали или премълчали. А дали сте се усетили. Дали сте се срещнали истински. Дори за един момент. Както се срещат парченцата от пъзела. И се нареждат. Парченце тук, парченце там.

Няма коментари:

Публикуване на коментар