сряда, 20 ноември 2013 г.

Туристи

Pink Floyd Reloaded. Току-що е била на това шоу в планетариума на града. По време на цялото представление я боли сърцето. Някакви спазми, които не отминават. Не може да си поеме въздух. Опита ли и я прерязва там отляво. Слуша любимите песни, любимите гласове и се чувства по съвършено същия начин, както всеки път, щом ги чуе. Костеливата ръка на самотата сграбчва сърцето й и дъхът й спира. Сякаш всичката вселенска тъга се стоварва върху нея. Не е като да си вземеш душ и да я отмиеш. Или да чакаш търпеливо времето да я изтрие. Няма премахване. Няма измислен препарат срещу нея. Когато ти си отидеш, тогава си тръгва и тя. А междувременно просто се научаваш да живееш с нея. Да не ти пречи прекалено много, да не ти се мотае из краката и понякога да си взема почивен ден. Да можеш да си поемеш въздух. Иначе ще те смаже. Трябва да я опитомиш и превърнеш в домашен любимец. Да я коткаш и галиш, не да я гониш. Ако я гониш, ще започне да съска срещу теб и да ти го връща, както може. Приемаш я и заживява с теб, в теб. В кръвта ти, в костите и прешлените, в косите и очите, в ръцете ти, в тялото и душата.
Понякога решаваш, че ти е писнало и отказваш да я храниш, да изпосталее от глад. Не за дълго. Истината е, че тя има нужда от теб, но и ти от нея. Без нея радостта ти не е истинска, не е плътна и жива, не диша и не се смее. Как можеш да се почувстваш щастлив, ако не си позволяваш да си тъжен? Как ще разбереш, че си радостен, ако не познаваш тъгата?
След това отива в онова старо гробище. Нещо я тегли натам. Все така е съкрушаващо красиво и тихо. Времето там наистина е спряло. Бръшлян пълзи навсякъде, нечия ръка е помела грижливо нападалите листа. И представлението, и това място са от нейните неща. От нещата, които обича. Не вярва, че случайно е попаднала на тях. Те са я намерили. Трябва да излезеш от хотелската си стая или която и да е стая, и да бъдеш намерен от твоите си неща.
Келнерът прекъсва мислите й. Поръчва си кафе. Вдига глава от тефтера и се втренчва невиждащо в някаква точка напред. Хората наоколо не й пречат, не нахлуват неканени в главата и душата й. Бъбрят си на техния език и тя ги чува някъде много отдалеч. Екстра й е така. Уютно по някакъв странен начин. Тук може да си позволи да се отпусне и да се държи, както си иска. В чуждата страна. Каква ирония.
Понякога просто й омръзва да се прави на шут. Уморява се до смърт. Да е забавна, усмихната, да си носи торбата с шегите. Сигурно и дядо Коледа се изтощава. Сигурно и на него понякога му се иска да захвърли тоя чувал и да си е просто един сприхав тъжен старец. Както имаш изконното право да си щастлив и весел, така би трябвало да имаш право и на тъга. Да те оставят на мира всички, а ти да оставиш ролята на палячото. Поне за малко.
Понякога се уморява от глупостите, които е способна да избълва, както и тези на другите. Удивлява се на себе си що за потребност е това. Борба за оцеляване, нужда от самозаблуда, право на включване в играта, наречена Живот? Бягство, преструване, предразсъдък, мощно и непоколебимо наложен от обществото, че трябва да изглеждаш "нормален", каквото и да означава това, да си весел и доволен, да си удобен и винаги на разположение. И в никакъв, ама никакъв случай потиснат. Това е странно и внася смут. В стадото. Някой да е виждал потисната овца, тъжна овца? Никакъв проблем да бъдеш отлъчен от стадото. Или направо под ножа. Всички трябва да блеят щастливо и да не задават въпроси. Да не се замислят твърде, а да се плъзгат по повърхността на живота. Замислиш ли се и ти отиде хубавия слетобед за шопинг. Замислиш ли се и започваш да трупаш тъга и умора в душата. В очите. Но хората и без това рядко се вглеждат в тях.
"Студентка?". Сервитьорът я изтръгва рязко от мрачните мисли. Благодарна е за прекъсването. Стига за днес. "Не, туристка."-усмихва му се. Навярно иска да е мил или просто да я разсее. Или и двете. Не сме ли всички туристи в тоя живот?

Няма коментари:

Публикуване на коментар