сряда, 30 октомври 2013 г.

Остров

Излизаме с него. Косата ми е още влажна, но ще изсъхне на слънце. Не се страхувам от настинки. Бабешки суеверия, неподкрепени със солидни доказателства. Предавани упорито от уста на уста като зараза, като свещена градска легенда, която всява страх и предпазливост и и на никого не му хрумва да подложи на съмнение. Не се излиза с мокра коса. Ще настинеш. Толкоз. Постулат. Аксиома.
Сядам на една пейка, а той се заравя щастливо в пясъка за мой тих ужас. Слънцето е точно насреща и знам, че за по-малко от половин час косата ми ще е напълно суха. Отпускам се и притварям очи. Бих замъркала, не, запрела от удоволствие. Топлината се плъзва по косата, лицето, по цялото ми тяло. Мога да остана така завинаги. Никакъв проблем. Да се припичам като някое студенокръвно влечуго. Поне за малко да усетя топли крайниците си. И да не останат никакви заледени участъци там вътре в мен.
Отварям очи. Той си играе все така в пясъка. Оглеждам се наоколо. Празно, няма никой, почти тихо е с изключение на близкия строеж. Точно, както обичам. Покой. Есента е навсякъде, заявила категорично присъствието си. Най-пленителният сезон, богат на преливащи цветове и нюанси. Насища сетивата, успокоява, показва ти, че всичко е временно, преходно, че ще падне и последното листо от дървото. До пролетта. Показва ти какво е търпение и как всичко отминава. Абсолютно всичко. Утеха някаква ти дава това. И страх, разбира се. Гъделичкащ костите, остаряващите ти с всяка следваща секунда, кости. Гледам бъдещето, играещо безгрижно пред мен, нехаещо за страхове и сезони. За него всичко е тук и сега. Целият му свят. И малко му трябва, за да е щастлив. Все още. Имаме какво да учим от децата, но с годините ставаме все по-закостенели и невъзприемчиви. Той скача от пясъчника, но се препъва и пада. Секунда колебание дали да обърне внимание на уплахата и болката. Не, няма да обърне. Продължава стремително към целта си. Ей това е. Падаш, ставаш, изтупваш се, ако ти пука от праха и продължаваш. Без мрънкане, без отчаяние, драма и най-важното-без да се откаже. Просто продължава. Слънцето се скрива зад блока и бързо се премествам на съседната пейка с него. Слънчева терапия. Позволявам си да се отнеса в моя си свят, на онзи мой самотен остров там вътре в мен. Неведнъж, когато сме с компания, са ми казвали, че ме няма за известно време. Просто се отнасям. Понякога е съзнателно, друг път не. Чувам гласовете на другите някак глухо, отдалече и отлитам. После се връщам. Иначе каква паника ще настане, не ми се мисли. Малко неохотно, но се връщам. Навярно всеки си има такъв остров. Остров на спасението, на оцеляването, на покоя и утехата. Когато си там, знаеш, че си неуязвим, защитен, на сигурно място, твоето място. Скривалището ти, което си си създал още като дете. Но не, за да се криеш от разни фантастични чудовища и дракони, а от други неща. По-реални и страшни. Носещи болка и самота.
Когато отидеш на това място, веднага разбираш, че колкото и лошо да е положението сега, то нещо хубаво предстои в бъдеще. Непременно. Без съмнение. Тази мисъл те е спасявала неведнъж, подавала ти е ръка и ти е проправяла път напред. Водила те е през тунела, понякога непоносимо дълъг. Но с край. На този остров събираш всички неизплакани сълзи и премълчани думи. Като съкровища. Не ги забравяш. Пазиш ги. Твои са си и са ти ценни.
На този остров е и детето в теб. Детето, което си бил и за твоя изненада понякога, все още си. Живее там и по цял ден си играе. Цапа се, строи пясъчни кули, люлее се, тича, скача, пее, изобщо всичко, за каквото копнее детската му душа. Когато е слънчево, е навън и прави всички тия неща. Когато дойде буря, стихия някаква, то се скрива в скривалището си. И чака да отмине. Търпеливо и спокойно, защото знае, че е на сигурно място и нищо не може да го нарани там. Смее се, когато е радостно и плаче, ако е тъжно. Не преглъща сълзите си, а плаче. Това дете никога няма да се почувства изоставено и забравено. Да, тъжно му е понякога, но то знае, че това е нормално. И тъгата ще отмине. Това дете е утешено, прегръщано, люляно. Разказват му се приказки и му се пеят песнички. Това дете няма да почувства никакви липси и празноти. И то ще остане винаги такова, каквото е. На тази възраст, вечна като живота. Питър Пан.
Знаеш, че дори и до сто да доживееш, то ще е там, в теб, на този остров. Знаеш, че трябва да го пазиш, защото е крехко. Нали е дете. Крехко е като всяко ценно, хубаво нещо. И трябва да го обгрижваш, да го обичаш. И то теб. Да го приласкаваш, когато е тъжно, да го изслушваш търпеливо, без да го прекъсваш, да целуваш ожулените му коленца, да го прегръщаш, да го успокояваш, че всичко ще бъде наред. Всички тези неща то е правило с теб още, когато си бил дете, та досега. Цял живот.
"Мамо, виж, направих ти кафе. Изпий го."- сепва ме той. Връща ме рязко на земята. Усмихва ми се гордо с формичка за пясък в ръце. Усмихвам му се в отговор. "Най-хубавото кафе на света." Малкият принц, правещ кафе за единствената си роза.

Няма коментари:

Публикуване на коментар