събота, 19 октомври 2013 г.

Изход

Седнал е срещу мен. Отпива от кафето. Умората трайно се е настанила в очите му. В този момент ми обяснява колко съвършено играе пред останалите. Семейство, близки, подчинени, клиенти. Казва ми колко великолепно се е научил да се преструва. Да е шут. Да е весел, усмихнат, да се шегува. Дай му тема и веднага ще ти изплюе вица. Добър е. Наистина.
Но сега е просто уморен. Леко отчаян. Дали е леко или тежко само той си знае. Смисълът в нещата му се губи. Смисълът в живота. Твърди, че няма такъв. И ми се усмихва. Иска да бъде оставен на мира. Казва ми, че ако зависи от него, би зарязал бизнеса и би се покрил някъде. В планината примерно. Сам. Жадува да е сам и да си прави, каквото иска. Да свири на китара, да чете, да готви, да тренира и всякакви такива дреболийки. Без никакви хора наоколо. Вярвам му. Той е вълк единак. Самодостатъчен си е. "Сам си го направих...Да се докарам дотук....Толкова хора да зависят от мен...Нещата да са така сложни сега, да не мога да избягам...докато съм жив." -примирено въздъхва. Мозъкът ми работи усилено, търси изход. "Няма такъв." И пак се усмихва.
Обяснявам като терапевт, че човек трябва да отделя време за себе си, да прави нещата, които обича и т.н. Чувам се някъде отстрани как говоря тези неща на някой, който много отдавна е минал по пътя, по който сега вървя. Думите ми увисват във въздуха. Безплътни и безкръвни. Сама не си вярвам. Ето ти реалността. Това е положението. Понякога е така и толкова. Единственото умно нещо, което можеш да направиш, е да замълчиш. Мълчиш и слушаш. Това правиш. И то стига. И после прегръщаш. Без думи. Мълчаливо споделяш. Понякога е така. Фрустриращо до болка. Обичаш човека, а не можеш да направиш нищо, за да му оправиш проблема. Да изтриеш болката му, теглото му. Да види смисъла. Да проумее, че смисълът е да не търсиш смисъл. Да не търсиш смисъл...
Той ти казва "искам да изчезна" и ти мълчиш. Какво можеш да отговориш на това? Шегуваш се. Казваш му да се стегне. Иначе ще го ошамариш ей сега. Ще го нариташ и оругаеш, за да го задържиш тук и сега. Да го изтикаш от коридора. Да не му позволиш да потъне. Обич е май това. Да преъзмогнеш себе си, за да се справиш с този шит. Знаеш, че ако си позволиш да почувстваш това в него, ще отплуваш и ти. Но си умно момиче. Това твоето ще почака. Ще изчака подходящия си момент. Не сега. Сега трябва да си си безсмъртна. Имаш да спасяваш животи. Някъде дълбоко в теб е програмирано това. Сигурно там, където е инстинкта на майката, този на женственността и на живота въобще. Женският Исус Христос. Жилавият гръб, на който носиш всичко. Усмивката, в която са всички неизплакани сълзи, безсънни нощи, премълчани думи. Ръцете, които са там да прегръщат, люлеят, милват, държат, стискат, мият, търкат, носят... Онази сломяваща нежност, която приласкава и утешава, и казва, че всичко ще бъде наред. Топлината, която кара да забравиш студа. В моменти като този чувството за самосъхранение е притъпено. Целта е да дадеш, та ако ще да се лишиш от нещо свое, там отвътре. Гордост например. Целта е да усмихнеш, да стоплиш, да осмислиш.
Стоя и го слушам, мълча и от време на време давам глупави идеи. Присъствам. Той става тежко. Тръгва си. Прегръщам го. Може би това е най-смисленото нещо от целия разговор. Прегръдката, казва сестра ми, спасявала животи. Може би.

Няма коментари:

Публикуване на коментар